Анджела
Този разказ е от стария ми блог от около 2011 година. Не е много #nsfw но това си решавате вие, защото табу елемента в много хора е раличен. Приятно четене.
——————————————————————— 1 ———————————————————————
Беше само на няколко метра пред мен. Не се бях чувствала така от както се разделихме с Рая преди близо две години.
Нещо в мен заклокочи отново, ако това е правилната дума за това, която ставаше.
Купуваше си неща за еднократна употреба и черпак.
Реших да действам докато все още беше близо до мен. Искаше ми се тя и аз ...
- Хей, къде блееш ма – селски глас ме извади от там където ми беше много приятно да стоя. Много приятно да стоя!
Мръднах още няколко крачки напред – по-близо до касата.
- Хей, парти ли ще правиш – попитах я аз. Чаши, чинии и черпак може да се ползват само за пунш и нещо сладко – по-скоро измрънках.
Тя се обърна. Краката ми се слепиха един в друг. Ах!
- Да – каза тя и се обърна през рамо за да види кой говори.
Опитах се да я погледна в очите, но обръщането беше твърде бързо и не успях да ги зърна. Усетих обаче побутване с количката отзад, отново.
“Що ли не земеш да си ...” – тъкмо съставях изречението, когато се чу:
– Искаш ли да дойдеш?
Обърнах се към сладкия глас. Тя ме гледаше. Имаше най-хубавите очи на света. Да бях влюбена пак, отново, за кой ли път.
- Имам рожден ден и се събираме няколко човека. От скоро съм тук и не познавам никого, та ако искаш ... винаги има един свободен черпак с пунш – засмя се тя.
Определено бях влюбена, да! Аааа!
-Не мога днес – казах аз и се опитах да си направя twitter иконата си – :( с уста. Трябва да бъда другаде, съжалявам.
Наистина съжалявах, но трябваше да направя нещо. Не можех да си позволя да я загубя, след като я бях намерила.
- Ако искаш обаче може утре да се видим, да ти покажа това онова из града и да пием пунш, но без черпак.
Тъпа се получи шегата, нали?
- О, не ... – каза тя и отново ме погледна. “Край” помислих си аз.
– ... не е тази вечер, утре е.
Продължаваше да ме гледа в очите откакто започнахме да говорим. Точно сега го осъзнах. Дали и тя не ... ме харесва? Дали не ме търси и тя?
- Аз съм Анджела – каза тя и ми подаде визитка – ето ми и телефона, обади ми се да ти кажа адреса. Много държа да дойдеш.
- Да, ще дойда – тихо казах аз, докато я гледах как се отдалечава от мен, но не за дълго. Нали?
——————————————————————— 2 ———————————————————————
Точно в 9:55 бях пред вратата. Чуваше се глъчка. Партито тъкмо беше почнало.
Бях си облякла червена рокля, която събираше толкова много погледи. Косата ми беше вързана на опашка.
Притеснявах се, отдавна не ми се беше налагало да се боря за нечия любов. За това бях дошла тук, не за партито.
Очевидно беше, но се опитах да го прикрия, когато почуках на вратата.
Никой!
Пак почуках, музиката намаля.
Никой!
Пак почуках по-силно.
Чуха се стъпки! Със всяка стъпка ритъма ми се засилваше поне с 10 удара. Или пък със 100. Не, не с 1000.
- За партито ли си – чу се глас от отворената вече вратата.
- Да – казах аз
- Влизай, Анджела още я няма, но я чакаме да си дойде скоро.
Влязох, сипах си пунш и видях познатия черпак. Може би в предишния си живот съм била готвач :) Винаги забелязвам нови кухненски неща, където и да ида.
Маниачка!
- Откъде се познавате с Анджи – попита ме една леко скучна девойка.
- Запознахме се вчера в магазина, купихме заедно черпака – пак се хванах за тоя факт. Уф!
- Ахаа, значи ти си момичето от магазина – каза тя и ме погледна от главата до петите.
– Хм, к'во става тука, бе – беше първата ми мисъл, но реших да бъда възпитана. Правилно! Доброто възпитание е ... абе добро нещо.
- Да, аз съм – лапнах си пръста и леко приклекнах за да я подиграя. Тя не схвана и се обърна да си говори с някаква друга фръцла.
Скука! Имаше сигурно 30 човека.
– Добре е за нов в града – помислих си аз. На моите партита не идват толкова хора, сигурно им е скучно.
Анджела влезе, докато се чудих колко тъпи партита правя. Засили се към мен. О, да!
- Здравей, радвам се че дойде – каза тя и протегна ръка. О, копринена мекота и мирис на глухарчета. Мони, стегни се бе. Ей, Ей, влез в час.
- Аз повече се радвам – пуснах и ръката и седнах на креслото.
- Не, аз повече – Анджела ми се усмихна дяволито.
– Да, бе да – помислих си аз, нека да го пишем равен. 1:1
Дойдоха още към 20 човека в следващите десетина минути. Стана готино, раздвижихме се малко.
Музиката беше ..., не беше тази която ми се слушаше, а другите се бяха събрали на групички и не я слушахa много.
Присламчих се до компютъра и видях плейлиста. Ето нещо интересно за вечерта. Кликнах на името на песента.
Найс!
- Някой да иска да танцува – опитах се да ги надвикам аз, когато зазвуча, една от любимите ми песни – Хайде да раздвижим малко това парти.
Двама от мъжката компания веднага се опитаха да ми предложат да си долепим телата, ех момчета не бях дошла за вас.
Какво да правя сега? Хм, сетих се!
- С удоволствие – казах аз, но след като танцувам с рожденничката – такава е традицията нали. Опитах се да се измъкна. Мина! Ха!
Партито започна.
Анджела ми се усмихна:
- Мерси, че раздвижи партито – каза тя и ме хвана за ръцете. Ще танцуваме, нали?
Йес!
Доближихме се една до друга и се заклатихме в ритъма на музиката.
Добрата новина е, че бяхме повече жени и никой не му направи впечатление, че повечето двойки бяха от един пол.
Опитах се да се доближа повече до нея. Тя не възрази, а ме погледна отново по онзи хубав начин, който ме кара да ускорявам сърцетупа си поне с 10 удара в секунда.
Усетих как ръката и се придвижи към дупето ми и се притисна повече до мене, почти бяхме прегърнати!
Ммм!
Музиката свърши неочаквано. Някакъв капут беше решил да пусне нещо по-динамично, защото партито заспивало.
Анджела се отлепи от мене. Харесвам това “отлепи”, защото се чувствах едно с нея, макар и съвсем за малко.
- Може би по-късно пак ще потанцуваме, каза тя и отвори леко устните си, за си навлажни устните с език. Сега трябва да направя салатата и сандвичите. Тези тук ще огладнеят след малко, и не искам да ме изядат мен, макар, че нямам нищо напротив някой друг да го направи.
Йес!
Исках да седна. Сега! Пунш! Веднага!
- Искаш ли да ми помогнеш със салатата – каза тя и се засили към кухнята.
——————————————————————— 3 ———————————————————————
Исках да се охладя малко. Запътих се към банята, която беше много близо до входната врата и миришеше прекрасно.
Студената вода ме накара да се върна в реалността. Ах, как обичах това чувство.
От облаците – бум на земята.
Лекичко!
Още по-чудесно беше, че скоро щях пак да бъда там горе, където ми се иска да живея постоянно.
- Хей, защо не заключваш – симпатичен глас ме извади от мислите.
Капутът дето беше прекъснал музиката не беше чак толкова капут, но сега не ми беше до момчета.
Имах си Анджела. Да!
- Не знаех, че трябва. Любезните хора чукат на вратата преди да влязат.
- О, аз си мислех да чукам, след като вляза – ухили се той и ми хвърли един от онези погледи, който те “разсъбличат гола”
Изтъркано! Тъпо!
- Супер – казах аз – тогава ще те оставя на спокойствие.
Излязох. Наистина не мога да търпя евтини свалки и то точно сега.
Приближих се до кухнята. Отново миришеше прекрасно. Може би си въобразявам. Стига!
Анджела беше с гръб. Режеше нещо. Беше пълно с хора.
- Мога ли да помогна – попитах силно, за да надвикам музиката.
Тя се обърна. Беше плакала. Не, не беше от лук!
- Можеш да нарежеш краставиците – май се опита да се пошегува една таласъмка.
Грабнах големия нож и започнах. Много съм добра, когато трябва да се режат краставици на дребно, особено сега, когато я виждах тъжна.
Беше нейния рожден ден, майка му стара. Кой направи нещо на моята Анджела.
Нарязах краставици поне за 10 салати. Първо на две и след това още на две и после на много дребно – като за таратор.
Пада им се на тези краставици.
Храс!
- Време е за подаръцитеееее – извика някой в стаята и всички без мен и нея се запътиха натам.
- Какво става – попитах я аз като я прегърнах леко. Все още беше с гръб към мене.
Тя се обърна и облиза една сълза, погали ми бузата с все още мръсните си ръце и ме пипна по носа.
- Всичко е наред, просто всички тези хора ме нервят малко, а и ми се иска да съм някъде другаде сега...
Прокара ръка по врата ми и когато никой не гледаше долепи устни до моите за части от секундата, дори за по-малко, нямам мярка за това.
–... с теб.
- Да ги изгоня ли? Пошегувах се, отново, за кой ли път неуспешно.
Анджела изми лицето и ръцете си, усмихна се и каза, заминавайки към стаята с подаръците:
- Сега съм много по-добре, хайде да идем за малко при другите.
Добре ! Но за малко !